Музиката му е магично докосване и деликатно присъствие, в което долавяме шумовете от света около нас. Светла, почти мистична хармония, родена от причудливи акустични инструменти в електронен баланс. Пленителна и извисяваща, жива и универсална – такава музика сътворява перкусионистът и композитор Виктор Бенев. Изящни звуци, свободно съчетаващи джаз с рок, класика с импровизации и така до безкрай. Открил музата си в атмосферата на романтичен Париж, в момента Виктор работи по няколко проекта с колеги от различни националности и записва нов албум.
Творческата история на Виктор Бенев започва с пианото на 6-годишна възраст, продължава с голямата страст – барабаните и вибрафона, с любов към класиката и джаза, но с явен превес на импровизацията. През 2009 завършва НМУ “Любомир Пипков” със специалност ударни инструменти, през 2017 се дипломира с магистърска степен от Националната консерватория по музика и танци в Париж (CNSMDP), специалност “Джаз и импровизационна музика“. А необятната колекция от звукови ефекти правят мелодиите му разпознаваеми и въздействащи.
Започваш с пиано, но сърцето ти бие с ритъма на ударни и перкусии още от малък. С какво те спечелиха те?
Бях на шест, когато за първи път видях стаята с ударни инструменти в музикалното училище в София. Бях пленен от разнообразието им, от броя им, от богатството да свириш на повече от един инструмент. Майка ми ми е разказвала, че проф. Добри Палиев – основателят на българската перкусионна школа, тогава все още преподавател, ме е прослушал на пианото и е казал: “С тези уши голям музикант ще стане от теб.” Тази фраза остана в моята памет и в трудни моменти ми помага да продължавам напред. Освен ударните, пианото винаги е било моя любов – тембърът, техническите възможности, огромният диапазон. Харесвам факта, че отчасти е струнен и ударен. Обожавам перкусивния звук на чукчетата, които неуморно карат струните да трептят. На шест започнах да свиря и на двете, с лека наклонност към ударните.
Кой запали искрата към музиката у теб?
Цялото ми семейство е много музикално – баща ми пее чудесно, дядо ми имаше страхотен глас. Брат ми свиреше на пиано като малък и макар, че пътят го отведе към съвсем друга сфера, все още си тананика със завидна прецизност. Майка ми, Лиляна Гетова беше концертиращ пианист и корепетитор. От малък съм слушал класически произведения за пиано и съвременна музика. Тя ме заведе на уроци и ме учеше по малко вкъщи. От нея научих много за музицирането в ансамбъл, за важността на това слухът ти винаги да е нащрек, за присъствието на сцена.
Всеки се учи, докато е жив, но не всеки може да бъде разпознат чрез изкуството си. Каква е твоята формула?
“Значимостта”, “разпознаваемостта”, звучат много примамливо и духовно извисяващо и са моя крайна цел, но, уви, смятам, че съм далече от постигането им. Тепърва се надявам с моето изкуство да успея да дам своя принос и да мога да заслужа значението на тези думи. Важното за мен е да бъда честен със себе си, да съм верен и упорит в пътя, по който съм поел. Никога не съм се сравнявал с колеги от моето поколение. Винаги с хората останали в историята, хора – пример за подражание. Това ми помага да се поставя на правилното място на стълбицата и да знам какъв път ми остава да измина, за да стигна професионализма на тези големи имена. Талантът определено помага, но за този път се изисква най-вече постоянство и труд … къртовски труд.
Ако хвърлиш поглед назад, как оценяваш натрупания опит и знания, които са ти дали преподавателите и учебните заведения в началото на твоя професионален път?
Чувствам се късметлия за това, че винаги съм имал страхотни преподаватели. Всеки един от тях ми е дал различни умения. Годините в Музикалното училище в София ми дадоха чудесна техническа подготовка, както и много опит в концертирането както в България, така и в чужбина. Палиеви (Мария и Искра) продължават и до ден днешен да са активни в това отношение и да търсят въможности за изява отвъд оградите на музикалното училище, което е един от най-хубавите уроци за всеки перкусионист. В Теоретичния факултет на Националната музикална академия изучавах различни композиционни техники с Велислав Заимов. Научих много за бароковата музика и контрапункта от Нева Кръстева. В Инструменталния факултет с ударни инструменти продължих развитието си при Татяна Кърпарова. Година и половина следвах при Емануел Сежурне в Страсбург.
Животът във Франция обогати в пъти моята култура. Френският език ми даде достъп до много повече книжни издания. Обучението в Консерватория в Париж допълни знанията ми в джаза и композицията, подхрани интереса ми към електроакустичната музика. Участвах в майсторски класове, присъствах на концерти на имена, за които иначе само чувах или четях. Да имаш личен контакт с тях, да вкусиш от живото им изпълнение, да усетиш тяхното присъствие на сцена е едно незаменимо изживяване, нужно за развитието на един музикант.
Кога и защо замина за Париж? С какво е по-различен животът там като заряд или може би вдъхновение?
За първи път заминах за Франция през 2009 точно след като завърших Музикалното училище, но не за Париж, а за Страсбург. Там учих една година в Консерваторията, след което се прибрах да продължа обучението си в НМА тук. През 2012 по стечение на обстоятелствата се озовах в Париж за два дни, запознах се с Биляна Фурнаджиева и тези два дни се оказаха решаващи за бъдещето ми, което впоследствие ме отведе в Париж за постоянно от края на 2012 до ден днешен.
Обичам София, нейната непринуденост, импровизираните срещи в град, който можеш да обиколиш пеша, познатите улички, навяващи много спомени. Париж, от друга страна, е важен исторически град с прекрасна архитектура, по вените на който тече река Сена като му придава завиден простор. Културно градът е изключително богат и това е причината до голяма степен да го обичам като свой. Има паркове и гори наблизо, хубава кухня, смесица от всякакви народности, събрали се под един покрив. Това разнообразие дава възможност за по-обогатен живот на всички нива – художествено, човешко, кулинарно… За момента не съм намерил друго място, за което да се лиша от всичко това.
Перкусиите придават цветни нюанси на една мелодия – сигурно имаш много инструменти от цял свят в студиото си …
Имам вибрафон на английското издателство Boosey & Hawkes, което преди 70-те е било и производител на този инструмент. Това е най-екзотичното попълнение. Имам една голяма кратунка, ударен инструмент, която идва от Африка. Подариха ми я танцьори от Бенин, за които писах музиката за танцовата постановка Dide. Пазя различни малки перкусии, шейкъри, калимба, блокчета и други, но реалната ми колекция се състои от това да записвам звуци от природата, от индустриалните зони на градовете, както и други редки звучности, които намирам ежедневно. Тези звуци са моите инструменти, когато пиша музика. Тях интегрирам в композициите си и ги “запечатвам”, като така в музиката остават и части от моите преживявания.
Каква е ролята на импровизацията в музикалните ти светове?
Все по-често импровизацията играе най-важната роля, тъй като голяма част от композициите ми са основани на моментни импровизации, експериментиране или случайни “грешки”, които в точно определения момент звучат добре с останалите елементи на творбата. Тези грешки могат да се проявят, както когато свиря на вибрафон или пиано, така и когато работя само със звук в програма за звукообработка. Смятам, че по този начин музиката е по-органична, като под това имам предвид, че не е толкова премислена и контролирана, а съдържа елементи на изненада и дори късмет. На английски “chance” ще е по-добрата дума тук, защото става въпрос за нещо, което идва “отгоре”, нещо, което ние хората все още не сме вкарали в рамки. А това определя една творба и ѝ дава посока.
Колко различни жанра можеш да вплетеш в една мелодия?
Старая се да не слагам етикети на музиката, която правя. Това е и водеща линия в продукцията на лейбъла enovae. Слушам всякаква музика – електроника, класическа, съвременна, атонална, рок, поп, джаз, индустриален рок, латино, бразилска … Всички тези жанрове са създадени с цел да се систематизира музикалната продукция, за да бъде по-лесно представяна и възприемана като продукт. Тези наименования, често измисляни от критици, могат да дадат базисна представа за това, което предстои да чуем, когато слушаме конкретна творба. Но да се осланяме на тях и за създаването на музика би било тотално в разрез с това, което това изкуство като цяло представлява, а именно нещо магично, необяснимо, чувство, спомен, вибрация, енергия. Това са думите, които имат значение за един слушател, а не жанровете. Същото важи и за мен.
С какво те плени електроакустичната музика?
От една страна, с необятността си. Вплитането на акустика със записи дава плод на изкуство без рамки. За мен музиката на бъдещето е електроакустичната музика, където технологията се вплита в майсторството на инструменталиста. От друга страна, винаги, когато слушаме музика, наоколо има други звуци, които – искаме или не – стават част от произведението и много често те си взаимодействат учудващо добре. Аз обожавам тези звуци. С електроакустиката тези звукови артефакти могат да бъдат фиксирани и да останат завинаги в дадена композиция. Към това се стремя с голяма част от моите пиеси. За мен звукът и шумът са равностойни.
С Биляна Фурнаджиева съчетавате две изкуства в интересен проект. Вече има и албум – разкажи ни повече за посланията на музиката в него.
С Биляна Фурнаджиева (визуален артист) създадохме Crystal sound project с цел да обединим скулптура и музика в едно. В старанието си да създадем една по-богата обща творба, ние работим заедно, обменяйки опит и знания. Сътрудничим с музиканти и хореографи от различни краища на света – черпим вдъхновение от културното богатство, което ни заобикаля. В дебютния ни албум работихме със Селма Саволайнен – джаз певица и композитор от Хелзинки. С нея аранжирахме традиционни финландски песни и създадохме нова музика. Основните звукови елементи произлизат от порцелановите скулптури, създадени от Биляна за проекта. Акустични, семплирани или модулирани, тези специфични звуци представляват основата на нашите екпериментални концерти. Crystal sound project е проект – номад, който има за цел да обикаля света, да търси вдъхновения и сродни души и да създава музика, която да обединява.
Записа и албум в COVID кризата през 2020 – как се роди Aeon?
Кризата нанася трайни щети у хората. Социалната изолация, седенето вкъщи, липсата на културни мероприятия водят до силно изразени депресивни състояния, от които се излиза много трудно. Аз също имам своите “тъмни” състояния, но моето спасение е музиката. Тя винаги ме е избавяла от най-тежките емоционални изживявания и с убеденост бих казал, че ако не беше тя, нямаше да съм оцелял досега.
Първият lockdown в Париж беше голям шок за всички. За да се справя със ситуацията, имах нужда да създавам и да изкарам емоциите си в музика. Така се създаде Aeon. Една пълна седмица стоях вкъщи и записвах с каквото имах под ръка. Музиката, която се появи впоследствие, е нещо като медитация, моята мантра, която ми позволи да продължа напред. И сега когато изслушам цялата 39-минутна сюита се успокоявам и успявам да се концентрирам. Това бе и моето послание с този албум.
Над какво работиш в момента?
Имах много планове, от които нищо не се осъществи по очевидни причини. Сега се опитвам да наваксам и да реализирам поне част от тях, колкото и трудно да е това в днешните условия. С Crystal sound project имаме записи за албум от наше изпълнение на живо, които искам да издадем с enovae. Участват иранската перица и цигуларка Айда Носрат, руският флейтист Артьом Науменко и швейцарската певица Lea Lu. Ако всичко върви по план, би трябвало с Биляна да успеем да отидем на резиденция в Бьорко, Швеция това лято и да работим върху нова музика в сътрудничество с местни музиканти.
С Via Mavis – общ наш проект с Виктория Кирилова (контрабас) и Мартин Хафизи (барабани) – следва да запишем дебютен албум и, надявам се, да го представим пред българската публика. Отделно работя и върху нова моя музика за трети солов албум.
Трудно е да се правят каквито и да е планове в момента, така че се старая да използвам времето си да напредвам в личен и професионален план, копнеейки за едно по-добро време, в което културата отново да намери своя апогей. Време, в което отново да можем да виждаме усмивките и лицата си, да не се страхуваме да сме с близките си, да пътуваме и обменяме идеи свободно …
Снимки: Цветомир Цветанов и личен архив