Усещането не винаги е познато. Непознатото не всякога е удобно. Неудобното често те предизвиква да разчлениш познатото и с парчетата му или поне това, което е останало от тях, да моделираш усещанията си. Настанете се комфортно, защото това е последното комфортно нещо, което ще ви се случи до края на това интервю. Те са push me Mulio! Анонимно. Industrial Dark Wave философски oткровено …
Кое ви тласна към музиката?
Най-вероятно първото нещо е играта. Възможността да измисляш, да създаваш собствени образи и истории, които да развиеш в музикално произведение. Ние не се възприемаме като професионални музиканти, нашите идеи бихме могли да представим също в литературна или визуална форма, но музиката за нас е най-достъпното изкуство. Чрез него можем да изразим себе си и да разгърнем потенциала и част от идеите ни с най-малко ограничения. Това, което ни тласна най-вече към музиката, а не към друго изкуство, са групи, които оказаха силно влияние върху нас като Depeche Mode, Nine Inch Nails и дълбините на Dark Wave и Industrial културата. Когато се сблъскахме с тях, те ни подтикнаха да израстваме. Те оформиха любовта ни към музиката и ни накараха да я възприемем като нещо много по-значимо, а не просто като фен мания към даден изпълнител.
Кои са push me Mulio!? Как най-добре се представя една група, избрала анонимността?
Нашите планове са да оставим членовете на push me Mulio! в анонимност во веки веков. Групата има експериментално звучене с комерсиален оттенък. Жанрово ни е трудно да се определим, но ако има нещо, което присъства в почти всички наши песни, то е индустриалният елемент в тях. В музиката анонимността носи много рискове и е нож с две остриета. Осъзнаваме колко важна е потребността на слушателя да търси харизмата на артиста, която поддържа интереса към неговата музика. За нас анонимността не е самоцел и не изграждаме имидж на нейна основа. Тя е нужда, която ни дава свобода да изразяваме по-първични състояния, без да се притесняваме, че по този начин се разкриваме твърде много пред хората. Анонимността за нас е маска, която ни позволява да бъдем себе си. Чрез нея превъзмогваме егото и суетата си. Смятаме, че този акт влияе позитивно на музиката ни, понеже я няма човешката ни амбиция да се борим чрез качествата си за превъзходство, одобрение или някакъв личен успех. Другият важен ефект от нея е, че не позволява да се натрапваме в съзнанието на слушателя чрез образ. Искаме неговата лична представа за музиката ни да надделява и да активира въображението му. Смятаме, че по този начин се създава мистичност, която винаги трябва да обгръща музиката. На празната сцена може да се появи всичко.
Какво е нужно, за да създавате музиката си?
Книги и даровете на природата или както Шилер* го е написал:
“Гръд природата разтваря,
радост всичко живо пий –
тичат зли, добри, в превара,
в розовите ѝ следи.
Тя за нас целувки има,
благ другар и гроздов сок,
сласт – за червея незрими,
а за ангелите – Бог.”
Къде свършва зоната на комфорт на слушателя и къде – вашата?
Много е относително, защото зависи от типа слушател. Тези, които са ни най-лесни за категоризиране, възприемат музиката като начин за забавление и носител на позитивно настроение – подходящ фон, докато вършат нещо друго. Когато чуят песен, която изисква вниманието им да бъде изцяло ангажирано с нея, те не са способни да вникнат по необходимия начин и инстиктивно я възприемат като нещо досадно, скучно или странно, заслужаващо единствено презрително игнориране. Друг тип слушатели са тези, които си създават идоли – комфортната им зона е в усещането за принадлежност към фен базата, която им дава чувство за превъзходство пред „непросветените“. В нашата музика заради комфорта държим ниво, което ни пречи да реализираме пълния потенциал на част от песните ни. Възприемаме ги твърде лично и предпочитаме да разчитаме единствено на себе си. Чувството, че нещо не е както трябва, ни изкарва от тази комфортна зона, но мисълта, че трябва да се доверим на идеите на друг човек, ни връща обратно в самодостатъчността.
Какво празнувате с музиката си? Какво искате да промените с нея?
Празнуват нашите обсесии и комплекси, нашата глупост, зле прикрита ерудираност и снобизъм, празнува абсурдността ни – това са едновременно нашите горди следи, които оставяме във времето и вятърът на промените, който ще ги заличи. Целите, които си поставяме за музиката ни, нямат общо с дейстителността, те ни служат за посока, в която да се развиваме, но осъзнаваме, че са твърде идеалистични и едва ли ще излязат от килията на нарцистичността ни. За да не сме твърде абстрактни, ще дадем пример с това, че сме си поставили за цел да променим съзнанието на масовия човек. С музиката ни искаме да го провокираме към задълбочаване, към вникване в посланията, не искаме просто да пресъздадем определена енергия и човек да се потопи в нея, докато трае песента. Освен емоционалното преживяване искаме той да активира въображанието си и да мисли, да се загуби в лабиринта, който поставяме пред него. Разбира се, от този „масов човек“ засега получаваме пълно отрицание и отвращение, но впоследствие установяваме, че тази цел е била вътрешен конфликт, с който се опитваме постоянно да превъзмогваме стадното същество вътре в нас.
Защо 2019 звучи по този начин и очаквахте ли да звучи различно?
Очаквахме да звучи точно така, както е. За нас това е проблемът в съвременната музиката – предвидимостта. Липсват изпълнители на комерсиалната сцена, които да изискват от слушателя да се съобразява с тях, а не те с него. Изпълнители, изразяващи чувства, които не са общодостъпни, които да могат да вдъхновяват и разтърсват. Бунтът в музиката липсва, въпреки че в момента всеки демонстрира, че го притежава, но никой не го изразява наистина. Едно от последните музикални произведения, което силно ни повлия и беше събитие за нас е Blackstar на David Bowie. Да ни развълнува и вдъхнови песен през изминалите няколко години – това е истинска рядкост. Най-много да си кажем – това е много добро, справили са се, браво.
Разкажете ни какъв е процесът на създаване на музиката ви?
Процесът е многостранен, всяка песен изисква различен подход или поне се опитваме да бъде така. В групата сме коренно противоположни личности, но стилово се допълваме. Например, текстът може да бъде измислен под влияние на чувство на пълно отчуждение и самота, което да бъде разтълкувано впоследствие от друг член на групата като нелепа шега, която би си подхождала по един нетрадиционен начин върху позитивен инструментал. Никой от нас не се ограничава с определена роля и не използва определен само за него инструмент. Всеки пише текстове, свири и създава хаос за другите, който те да доразвиват. При „Брада с цвят на аристократична кръв“ още преди да започнем да пишем текста и да я композираме, предварително бяхме решили да заснемем и видео към нея. Така образът и звукът бяха неотделими през целия процес. При песента „Градящият с руини“, всичко произлезе от поезията на Бодлер като самият текст го написахме, след като изваждахме думи от „Цветя на злото“, които притежаваха търсеното от нас усещане. Някои песни тръгват от образи, други от звук или ритъм, в трети разказваме история за различни персонажи и тяхното преживяване изцяло определя в каква посока ще тръгне песента. Това, което се повтаря обаче във всяка една от тях, е непрекъснатият конфликт между нас. Едното крило в групата е с по-комерсиални възгледи, а другото крило обича да остава неразбрано и да пренебрегва нуждите на слушателя. Ако развием тази метафора, то тези крила трябва да са в баланс, за да може птицата да полети. А впоследствие, в зависимост каква е птицата, тя може да се спуска заплашително към своята плячка или да послужи за мишена, по която да гърмят.
Как бихте описали двата албума на push me Mulio!?
В процеса на създаването на двата ни албума виждаме как неосъзнато, въпреки всички разновидности, всяка една от песните има обща идея с всички останали, едно и също нещо се появява отново и отново, само че под различна форма. Първият ни албум се казва „Ризома“, което в буквален превод означава „коренище“ – на повърхността всичко е отделено едно от друго, а под нея, нещата се съчетават и имат сходства по неочакван начин. Предстоящият ни втори албум е продължение на същата тема и представя един процес на трагичния сблъсък между индивида и нещо неизвестно, между представата за действителност и самата действителност, затова и решихме да го кръстим „Зримо“.
Впечатленията на push me Mulio! от развитието на българската сцена?
Нашето положително впечатление е, че на алтернативната сцена има изключително много музика, хора с отношение, амбицирани да създават нещо качествено, въпреки жертвите, които изисква това. В по-общ план важен е стремежът към успех и това да достигнеш до световно звучене. Това те кара, може и напълно неосъзнато, да подражаваш на различни изпълнители. Нещото, което според нас липсва най-много на българската сцена, не само в момента, но и по принцип, е собствена идентичност. Ние сме последните, които биха се нарекли „патриоти“, особено като се има предвид съвременното изопачаване на тази дума, но смятаме, че да пееш на родния си език е изключително важно. За нас е важно да се влияе, да се създават традиции тук, върху които да се гради история. Езикът е средството, върху което се изгражда всяка култура. Верояатно и затова българският независим рап преживява своя ренесанс и от него започват да се интересуват и вълнуват хора с други музикални предпочитания. Прекрасни песни като тази на Macrophone Boxer, която постигна може би най-големия успех и признание за българска група, го постигна извън България като спечели първо място на един от най-престижните конкурси за авторска музика в света с жури, съставено от легенди като Perry Farrel и Tom Waits. На местна почва, за жалост, песента не успя да остави почти никаква следа. Една от съвременните български групи, която за нас е сериозно явление, заслужаващо внимание е „Жълти стъкла“. Смятаме, че нашата сцена има нужда от повече подобни артисти, за да може да добие своя облик. Същото бихме казали, че беше и с Nasekomix и с всички проекти, до които се докосваше талантът на Андрония …
Кое от съществуващия свят е приемливо за вас и кое ви безпокои най-силно?
Безграничният достъп до всякаква информация е нещото, което е приемливо и ни безпокои едновременно. Презадоволяваме се твърде много, препълваме се с всякакви думи и образи ежедневно. Героичен подвиг е да отделиш повече време и да се отдадеш на едно нещо, без да ти доскучае твърде бързо. Целият свят е в ръцете ти, но съзнанието ти се плъзга по него и нямаш реален достъп и време, за да се възползваш ползотворно от него. Ако Шекспир е стигнал до извода, че “животът е сцена и всички ние сме актьори в нея”, то за днешното състояние на хората може да се каже, че човекът е сцена и вещите са актьорите в нея – във всяко действие предметът е завзел властовите позиции. Ако се ограничим до мащабите на България, неприемливото за нас е липсата на смелост да кажеш, че „царят е гол“, примирението с глупостта, която е всеядна и поглъща всяка тъкан от обществото.
Кое е нещото, което най-силно ви развълнува в последно време?
Новият албум на Thom Yorke “Anima” и късометражният филм на Paul Thomas Anderson към него. Усещаме го като разширение на работата му към „Suspiria“ и винаги е празник за душата, когато излезе нещо ново от тях двамата. Едва наскоро чухме и втория албум на Ministry – Twitch. През годините си бяхме изградили мнение за групата посредством по-новите им неща, които не предизвикаха сериозен интерес в нас, но в Twitch я има тази неподправеност, която те подтиква да експериментираш в музиката и която ценим много. Също така, един албум с кавъри от психеделичния период през 60-те – „Childhood’s end“ на норвежците от Ulver, на които незаслужено не им се обръща достатъчно внимание и последният филм на Gaspar Noé „Climax”, който е екстаз за сетивата. За да не прекаляваме с вълнението си, спираме точно тук.
Снимки: Личен архив
* Фридрих Шилер, “Ода на радостта”, превод: Димитър Стоевски
Проектът “Виж музиката” се осъществява с подрепата на Национален фонд “Култура”