Познавам “18% Сиво” от ученическите си / им години, когато в класната стая или в междучасията обожавах да говоря за музика с всички. Да ходим на рок и метъл концерти и да ги анализираме след това. Ето защо не преставам да следя момчетата от първото им EP насам и се радвам да видя как изпълзяха от училищната репетиционна до софийските сцени и жълти павета. Четирите момчета забиват за кеф, преплитат литература и музика и не пестят социалните теми пред любовните. “18% Сиво” са: Георги Бейков, Йоан Запрянов, Виктор Георгиев и Емил Борисов.
Моля, представете се, господа! Кажете ни нещо за вас, което не знаем?
Г: Аз съм Георги Бейков и имам честта да бъда певецът, а от почти година – и ритъм китарист на “18% Сиво”. Нещо, което може би не знаете за мен, е че имам истинско жълто паве вкъщи. Сега, след като го споделих, се надявам да не загазя.
Й: Ако напишете „Йоан Запрянов“ в Google, няма да ви излезе почти никаква музика, но пък ще ви излязат страшно много журналистически материали от „Капитал“. Именно това е основното, което правя. Други „допълнителни“ дейности са писането на разкази, което отдавна не е на преден план, както и сравнително лоу-кост фотография. Музиката е някъде по средата: когато записваме или подготвяме концерт, там пада почти целият ми фокус. Но през останалото време сме впечатляващо несериозни. Нещо, което малко хора знаят е, че всичко, което пиша – от статии през разкази до песни – може да влезе в графата „документалистика“.
Как се надушихте взаимно? През какво мина групата, за да бъде това, което е днес?
Г: Когато бях в осми клас, Йоан дойде пред класната ми стая и ме покани да пея в групата, която наскоро беше основал. Оттогава до сега групата се е разделяла и събирала повече пъти, отколкото мога да преброя, но от 5 години насам (с малки изключения) съставът ни е все този. Това, което не се е променило още от годините когато „прохождахме“, е изключителният кеф, който доставя взаимната ни работа.
Й: Групата премина през едно много конкретно нещо: пубертет. Или, по-конкретно, четири пубертета, което обяснява и разделянията и събиранията. В момента всеки от нас има сравнително подреден живот, все по-рядко се държим като деца, поемаме отговорността, когато трябва, дори караниците ни са по-зрели. Истината е, че хората, които не могат да преживеят, че гимназията е приключила, ме натоварват ужасно много и предпочитам сериозната работа и отговорното държание. Аз започнах групата, когато бях на 15 години, Джордж беше на 14. Предвид това, че не си спомням почти нищо от преди 7-годишна възраст, това означава, че вече по-голямата част от съзнателния ми живот е преминала в групата.
Преди броени дни пуснахте нова песен (дълга над 7 минути!) – това нов албум ли означава?
Г: За момента установихме, че когато вложим усилията си в една песен, вместо в няколко, качеството на крайния продукт е видимо по-високо. Смятам, че това пролича в „Сложно/Просто“. Засега ще го караме по този начин, а кога ще се стигне до цял албум, може би не знае никой от нас.
Й: Не, но означава поне още една песен до края на годината. Откакто ни има сме издали един албум и две ЕР-та и, казано накратко, никой от тях не е имал сериозен комерсиален успех. Това е нормално, защото в крайна сметка се конкурираш не само с другата музика, която хората могат да слушат – която също е прекалено много – но и всичко друго, което хората правят в свободното си време. Така че да пуснеш една песен и да се надяваш, че тя ще се забие в главата на слушателите е далеч по-добрият вариант, отколкото да пуснеш 5 или 10 песни и да се надяваш, че ще се случи същото ако не с всичките, поне с повече от една песен. Може да звучи сухо и много хора да смятат, че „музиката не е математика“ или „музиката не е бизнес“, но в крайна сметка никой не прави песни, за да не бъдат слушани.
Като започнем от името през препратките в някои от лириките не е като да не липсват литературни референции. Кои автори четете, какви книги ви вдъхновяват?
Г: За съжаление трябва да призная, че напоследък, жонглирайки между работа и университет, чета доста повече научна, отколкото художествена литература. За българските автори обаче мога със сигурност да потвърдя влечението си към Георги Господинов и, разбира се, Захари Карабашлиев. Наскоро преоткрих и поезията на Недялко Йорданов.
Й: Открих „18% Сиво“ (романа на Захари Карабашлиев – б.р.) през 2009 г., ако не се лъжа, и някъде до 2014-15 г. успявах да следя почти всичката съвременна българска литература, която излизаше на пазара. Това отдавна вече не е така. В момента най-често чета нехудожествена литература – история, икономика, политика и т.н. Честно казано, не съм напълно убеден защо, но може би след няколко стотици романи и разкази започнах да намирам прекалено много сходства, а и съм станал прекалено взискателен по отношение на художествения стил. В крайна сметка – за съжаление – не всеки е Вонегът. Всичко, което чета, отбелязвам в една лична Facebook страница с оригиналното име „Това, което чета“ с кратки коментари към книгите. Името на групата пък дойде през 2012 г., когато трябваше да направим първото си участие – едва три песни в читалището в Своге. Три песни, но за нас все пак беше голяма работа. Проблемът беше, че нямахме име и в крайна сметка просто предложих името на тогавашната си любима книга: „18% Сиво“. Впоследствие просто остана. Захари Карабашлиев беше така добър да ни предостави името за ползване и оттогава насам сме, смятам, добри приятели.
В този ред на мисли, ако трябваше да прочетете една книга през живота си, коя би била тя? Ами коя едничка песен бихте слушали?
Г: Колкото и да опитвам, наистина не бих могъл да се спра на една-единствена. За мен не е възможно да степенувам до такава степен любимите си книги, нито песни, нито което и да е произведение на изкуството.
Й: Художествена: „Майка нощ“ на Кърт Вонегът. Нехудожествена: „Sapiens“ на Ювал Ноа Харари. Няма да лъжа, казусът с „една книга“ съм го мислил и преди, но за песен? Ще трябва да бъде нещо дълго, така че може би симфоничната версия на Bleeding Me на Metallica, или American Pie на Дон Маклийн. Винаги я има възможността и за „Детска планета“ на рипийт до края на живота ми – не бих имал нищо против.
Трудна ли е екипната работа при млада група (от младежи, демек) като вашата? Лесно ли достигате до консенсус?
Г: Истината е, че през годините, преминавайки заедно през немалко предизвикателства, успяхме страхотно да се сработим като екип. Не мога да кажа със сигурност дали има лидер, но от организационна гледна точка Йоан наистина дава много от себе си, а колелото със сигурност се задвижва от усилията на всеки.
Й: Трудна е, когато сте младежи. Тогава със сигурност се налага да има един, който да бута, а останалите да следват. След това, поне при нас, нещата се изравниха и в момента колелото наистина се задвижва от всички. Достигането на консенсус е лесно, когато става дума за чисто музикалните аспекти – дали това да е така, дали да не е. Не е толкова лесно, когато става дума за организационни и времеви проблеми. Обичайният процес е да се изпокараме и след това да стигнем до компромисен вариант, който е удобен за всички. Колкото до фронтмен: поне по мои наблюдения, няма изявен такъв и искрено се надявам това никога да не се променя.
Преди творяхте повече на английски език, а сега като че ли наблягате на родния български. Търсен ефект ли е?
Г: Да, със сигурност. По принцип не е никак лесно да се твори на български, затова и първоначално не наблягахме толкова на него, но в последно време се стараем възможно най-много да го правим.
Й: Както казах, когато пуснеш в интернет нещо, без значение дали ще е статия или песен, ти се конкурираш с всичко останало, което хората могат да правят в същото време. Същият принцип е и при българските текстове: в един момент изглеждаше много по-логично да се съревноваваме с българоезичната музика, която е един нишов сегмент, отколкото с тоновете англоезични песни, които излизат всеки ден. Не смятам да се връщаме към писането на английски. Първоначално ми беше по-лесно да пиша на английски и ужасно трудно – на български. Смятам, че е защото много малка част от музиката, която слушам, не е на английски. Впоследствие обаче, след като излязох от гимназията и започнах да работя като журналист, думите на български започнаха да ми идват далеч по-лесно. Към това трябва да добавя и това, че преди смятах, че поезията на български много рядко звучи добре. Напротив, българският език предоставя доста мелодични възможности. Както казах, историята на тази група е история на пубертета. Надявам се, че поне по отношение на музика и текстове, сме го оставили в миналото.
Какви са предизвикателствата пред българските (рок) музиканти – лесно ли се вирее на Балканите?
Г: По принцип рок музикантите не само тук, но и по целия свят, са изправени пред големи предизвикателства не защото няма публика, а понеже отдавна не е част от поп културата. Това има и своята позитивна страна, тъй като се запазва автентичността и интимността на изпълнението. Ние през годините успяхме да съберем около себе си едно прекрасно мнозинство от последователи, голяма част от които винаги идват да ни слушат/гледат, следят с нетърпение развитието на групата и постепенно към тях се присъединяват все повече хора. Аз лично нямам аспирации към световни успехи, единствено желая никога да не спира взаимният ни обмен на вълнение, чувства и емоции.
Й: Както често се случва, когато спорим за музика, съм изключително несъгласен с Джордж. Рок музиката в световен мащаб се сегментира, знаеш как и къде да я откриеш, както и групите знаят къде да търсят феновете си. Поп музиката винаги ще бъде по-популярна, което не бива да изненадва никого – най-малкото, пише си го в името на стила. Но рокът днес е в добра позиция. Ако някой не може да открие нещо ново за слушане, което да му харесва, то проблемът е в него. Всеки ден в YouTube и Spotify се изливат тонове и тонове нова музика във всеки възможен стил.
В България е с една идея по-различно. Аз например слушам много рок, но ако ида на рок фест няма да чуя почти нищо, което да ми хареса. Защо? Защото „рок“ може да значи милиони различни неща. За някои хора рокът е AC/DC, за други – Led Zeppelin, за трети – Royal Blood или Nothing but Thieves. Българският еквивалент би бил, че рокът е „Сигнал“ или „Б.Т.Р.“, но в такъв случай какво свирят „Остава“ или Hayes & Y? Накратко: сложно е, но никога не е имало по-добри възможности за разпространение на музика, за достигане до публика. Именно заради това обаче има и огромно, огромно пренасищане и каквото и да правиш, денят винаги ще бъде 24 часа. Струва ми се, че единственият начин да пробиеш в момента е да гледаш на музиката като на бизнес. Моят опит е, че това да накараш хората да идат на концерт или да слушат новата ти песен е много повече въпрос на маркетинг и реклама, отколкото на чисто музикални или лирични достойнства.
Снимки: L. S. Rockography
Проектът “Виж музиката” се осъществява с подкрепата на Национален фонд “Култура”